Та-даааа!
И първото ревю на книга в рамките на това предизвикателство е налице, дами и господа! Може би очаквате нещо нетрадиционно, ново и интересно? Или пък просто хумор и осмиване, а на места леки дози сарказъм? Не, драги дами и господа, моля, не вдигайте очакванията си твърде много – да не кажа изобщо, тъй като човекът зад клавиатурата е като маймуна пред техника, а на всичкото отгоре е и съвсем начинаещ в писането на такива работи. Естествено, всеки на негово място би седнал да разучи как се съставя едно ревю, но не и нашият човек, … който веднага престава да говори в трето лице за себе си и се отправя към важната част.
Първата книга, която ще попадне под острата ми (ха-ха!... или?) критика, е
„Фондацията” на Айзък Азимов. Четох я в оригинал от
това издание. Ще започна веднага с факта, че по ред на написване – доколкото ми е известно – това е първата книга от поредицата. Ако следим хронологията на историята обаче, преди нея има още две –
„Прелюдия към фондацията” и
"Битка за фондацията", така че ако някой е решил да ги чете, последователността на историята е следната:
Prelude to Foundation, Forward the Foundation, Foundation, Foundation and Empire, Second Foundation, Foundation’s Edge, Foundation and Earth.
Донякъде е странно, че се мисля за луд фен на фантастиката, пък не съм чела тази класика в жанра. Като цяло всъщност допирът ми до Азимов е безкрайно ограничен – сещам се, че през ръцете ми е минал романът „Падането на нощта”, който е в съавторство с Робърт Силвърбърг и е разширение на по-ранен разказ на Айзък, някъде из главата ми се лута спомен за още нещо негово, но този спомен е твърде бегъл и не ми предоставя нито име, нито сюжет. Затова като цяло може да се счита, че „Фондацията” е първият ми контакт с негово сай-фай величество Айзък Азимов.
Преминавам по същество. Книжлето е разделено на пет различни части, всяка от които е хронологично отделена от съседните си с поне две десетилетия. Първата, озаглавена „Психоисториците” (прощавайте фриволния превод, в оригинал е The Psychohistorians), ни въвежда в историята чрез запознанството ни с провинциалния математик Гаал Дорник (Gaal Dornick), който за първи път посещава столицата на Империята – Трантор (Trantor), и то не защо да е, ами за да започне работа при великия психоисторик Хари Селдън (Hari Seldon). Действието се развива през 60-те години на дванадесетото хилядолетие от Галактическата Ера, а психоисторията в този потенциален бъдещ свят е нова математическа наука, чрез която на базата на психологически фактори и явления в обществото може да се пресметне бъдещето на човешката раса за неопределен период от време. В този ред на мисли – друга раса освен човешката няма, така че се надявам никой сред вас да не е очаквал сблъсъци с извънземни цивилизации. Времената, в които хората са обитавали само една планета, са останали само като легенди в общественото съзнание и никой не знае с точност дали това е истина и ако е – на коя планета се е зародил животът.
През провинциалния поглед на Гаал и ние, читателите, имаме възможността да се запознаем с величествената столица на Галактическата Империя – един град-планета, повече от 80% от който е под земята. Родените там за първи път излизат на повърхността на пет годишна възраст и оттогава го правят всяка година по веднъж, докато не добият правото сами да решат дали да продължат да го правят или не. А и Трантор не е впечатляващ извън гигантските си съоръжения – отгоре той представлява просто сива маса. Но като всяка столица е центърът на икономическото и културно развитие на империята – империя, която се простира на изключително много парсеци във всички посоки на вселената. Освен че се запознаваме с обстановката, в първата част на книгата научаваме и опасността, която грози човечеството – разпадането на Империята след около 500 години и следващите тридесет хиляди години на варварство и анархия. Това е откритието, което е направил най-добрият психоисторик Хари Селдън, и заради което той иска да обособи хиляди учени на една планета, които да съберат знанието на човечеството в общодостъпна енциклопедия – Енциклопедия Галактика, за да спомогне хаосът след разпада на Империята да се съкрати с двадесет и девет хиляди години.
Във втората, както и в следващите части на книгата, срещаме планетата Терминус (Terminus), на която са изпратени учените, и проследяваме преборването й с най-разнообразни Селдън кризи (Seldon crises – наречени на отдавна починалия учен поради простичкия факт, че той ги е предвидил). В повечето случаи водещият човек е един, който успява да победи не само опонентите си на вътрепланетарно ниво, но и тези, които заплашват съществуването на самата Терминус, с изключителна доза дипломация и хитрост.
Като цяло „Фондацията” може да се разгледа на две нива: Първото е като едно доста развлекателно книжле, писано от автор с много изчистен и лесен за четене стил. На моменти надхитряванията, които се разиграват между героите, ме караха да се сетя за нашумелия напоследък сериал Suits, в който адвокатите използват всякакви трикове, за да победят опонента си. Аналогията ми идва от това как в началото има сблъсък с някакъв привидно неразрешим проблем, чието решение в крайна сметка се оказва доста просто – но просто в онзи смисъл, че се изпълнява лесно, а не, че стигането до него става по пътека от рози.
Второто ниво, на което може да се разгледа произведението, е малко по-дълбоко: Азимов внимателно докача проблема за общество, чието развитие е спряло в определен момент, и чиято стагнация постепенно го разрушава. Машините, които никой няма знанието да поправи, и изчезването на атомната енергия и връщането към дърва и въглища са само малко от примерите за упадъка на човечеството след разпада на Галактическата Империя.
Това, което ме впечатли в Азимов, е фактът, че той не засипва читателя непрекъснато с дълбоки вътрешни терзания и размишления на героите и дори не поставя под въпрос съществуването на определен проблем – вместо това разгръща ситуацията чрез действията на главните участници и доста често чрез дълги осведомителни диалози, а после сравнително бързо поставя и решението на разкрития проблем.
Нещото, което не ми хареса, е прекалено малкото опознаване на повечето герои. От друга страна пък, имайки предвид кратките отрязъци от време, в които се развиват отделните части, опознаването им не би било и особено целесъобразно, а може би дори би навредило.
В крайна сметка бих препоръчала книжлето на тези, които харесват фантастиката, тъй като това е едно от малкото произведения в този жанр (сред прочетените от мен), които 1. се развиват в категорично определено изключително далечно бъдеще; 2. въпреки това основният проблем не е откриване на корените на човечеството, а продължаване на развитието му; 3. стилът на Азимов е приятен за четене (дори при преводите няма как повествованието да се разточи нетърпимо много).
Това е от мен за този път – прощавайте за разточителството на думи, но аз си го харесвам. :)
Довиждане и до нови срещи.
~Теди