четвъртък, 27 юни 2013 г.

Братя Стругацки: "Пикник край пътя"

Ти си длъжен да правиш добро от злото, защото то няма от какво друго да се прави.
Робърт Пен Уорън

Това е посвещението/мотото на "Пикник край пътя" от А. и Б. Стругацки.
Бих могла с години да стоя пред компютъра и да се вглеждам в примигващия на празния екран маркер, неспособна да напиша и една думичка в коментар тази повест. Но дори и да можех да изсипя цял порой хвалебствия, пак не бих. 
Нали знаете онова благоговение пред сакралността на някои неща, което те оставя безмълвен, като ударен от гръм? Ето това е. 
За мен те [авторите - бел. Теди] са А. и Б. - първите букви от азбуката; тези, които любителите на фантастиката трябва да познават в дълбочина; едва прохождащите читатели на фантастика трябва да поставят на първо място сред първите пет места в списъците си за четене; и определено писателите, които, ако не си чел, нямаш право да кажеш "Фантастиката не е за мен."

Оставям ви с два цитата от "Пикника" като горещо препоръчвам (да не кажа задължавам) тези, които не са го чели, да не стигат до втория.

Из разговор на Нънан и Пилман:
"— Не — каза той. — Това вече е прекалено… А какво ще кажете, дето човекът за разлика от животните бил същество, което изпитвало непреодолима потребност от знания? Чел съм някъде такова нещо.

— Аз също — каза Валентин. — Но бедата е там, че човекът или поне масовият човек с лекота преодолява тази своя потребност от знания."
Краят на повестта, Редрик Шухарт, 31-годишен:
„Аз съм животно, нали виждаш, животно съм. Дума не мога да обеля, не ме научиха да приказвам, не умея да мисля, тези гадове не ми дадоха да се науча да мисля. Но ако ти наистина всичко можеш и всичко знаеш, и всичко разбираш… намери му цаката! Надникни в душата ми, знам, че там е всичко, което ти трябва. Сигурен съм! Та нали никога и на никого не съм продавал душата си! Тя си е моя, човешка! Ти, само изцеди от мене каквото искам, нали е изключено да искам нещо лошо!… Проклето да е дано, та аз нищо не мога да измисля освен тези неговите, детските думи: «Щастие за всички даром и нека никой да не бъде пренебрегнат!»“


~ Теди 

понеделник, 24 юни 2013 г.

Станислав Лем: "Приключенията на звездния навигатор Пиркс"

Добре, признавам си, отново се забавих. Не само това, ами и прочетената книга практически не е част от "Предизвикателството". Но имайки предвид, че вече заобиколихме част от правилата, свързани с времевото ограничение, защо да не направим същото и със заглавията, които чета? При това даже ще го направим в положителна посока, т.е. ще разширим спектъра и броя на книгите, на които пиша ревюта. Започвайки от точно този момент, защото преди няколко часа дочетох "Приключенията на звездния навигатор Пиркс" на Станислав Лем...

... и за пореден път се убедих в таланта му. Опитът ми с него е ограничен до "Соларис", но спокойно мога да твърдя, че е сред най-добрите фантасти в света (най-малкото е признат за такъв, ха!). Малко административни бележки: Изданието, което четох аз, е на издателство "Народна младеж" от 1981г. с преводач Огнян Сапарев. Не знам как звучи на полски, но на български се чете средно лесно - по средата между действените произведения на Азимов и почти философските творби на братя Стругацки, вероятно със съвсем леко залитане в посока на вторите. "Приключенията на звездния навигатор Пиркс" е сборник от три истории за пилота Пиркс като тук ще вметна, че преводът на заглавието не е съвсем точен, имайки предвид, че "навигатор" е само един от ранговете на пилотите, пък в оригинала е споменато именно "Opowiesci o pilocie Pirxie". Естествено, и аз чувам колко по-добре звучи "звездния навигатор Пиркс" отколкото "пилота Пиркс", но това е една дребна фактологическа грешка, която дразни съзнанието ми на фона на точността, с която се отличават творбите на Лем.

Трите разказа са озаглавени "Условен рефлекс" (Odruch warunkowy), "Разследване" (Rozprawa) и "Ананке" (Ananke), част са от общо 10-те истории за пилота Пиркс, и действието на всеки от тях се развива съответно на Луната, в близост до Сатурн и на Марс. Всичко се случва около две столетия след кацането на човека на червената планета, което го отдалечава на още около десетилетие от 2013-та в случай, че всичко с програмата Mars One върви по план. 

В първата история се запознаваме с Пиркс преди да е получил разрешението си за пилот - той е завършващ средностатистически студент и се отличава от колегите си единствено по амбиция, самоувереност и резултата на последния изпит, на който всъщност ставаме свидетели в началото на разказа. Точно това е и причината да бъде извикан при директора на института, който го изпраща на една нетрадиционна преддипломна практика на тъмната страна на Луната. Как един пилот преодолява скуката на едно такова преживяване? Чрез разкриване на причините за последната трагедия, сполетяла станция Менделеев. С изричното предупреждение на директора, че не затова е изпратен там, разбира се. "Разследване" ни среща с вече достигналия ранга "командир" Пиркс - първоначално през очите на втори пилот Куин, изправен като свидетел пред Трибунала на Космическата палата. Разбираме, че се провежда процес срещу командира на кораба "Голиат", обвиняващ го в неиздаване на команда в критичен момент на полета. С показанията на Куин се разкрива и фабулата на разказа: при опит за поставяне на сонди в пролуката Касини (в момента "делението Касини"; най-голямата пролука между многобройните пръстени на Сатурн) се случва авария на кораба, която застрашава живота на екипажа. В момента, в който трябва да се реши дали да се продължи или прекрати мисията, Пиркс (който се оказва споменатият командир) не издава ясна заповед и оставя главния пилот да действа по собствена воля. Проблемът изглежда прост, докато не се разкрият подробностите: присъствието на нелинейник (робот, който при обикновен контакт не може да бъде различен от човека), множество морални и етични казуси и - естествено - въпросите на фирмени политики и пари. "Ананке" пък ни разкрива един Пиркс, наближаващ 40-те, извършил последния си курс до Марс и обмислящ настъпващата старост. Сюжетът се завърта около огромните автоматични кораби, предназначени за доставяне на припаси и хора на червената планета - първият трябва да кацне в деня, в който срещаме пилота. Относно това какви проблеми и разсъждения възникват ще замълча и ще се усмихна потайно, и само ще спомена Едгар Алън По. 

Сега, след като сте запознати с фабулата на историите, спокойно мога да премина към съществената част: защо тази книга трябва да се прочете? Първо: Станислав Лем е истинско удоволствие от стилистична гледна точка! Убедена съм, че преводачът е добър именно поради страхотното наслаждение, с което четях книгата. Няма изпуснат нито един детайл - проучванията на повърхността на Луната вместо "геодезически" са "селенодезически", "приземяване"-то на безатмосферния спътник на Земята се превръща в "прилуняване", а дори се споменава и необщоприетият термин "лунизъм" наместо "алпинизъм". Научният бекграунд (някой да ме подсети как е думата за това на български) на Станислав Лем е изключително полезен в творбите му - дори най-малките думи са подробно обмислени и използвани на място. За мен като бъдещ архитект беше чудесно и предвидливото му отношение спрямо конструкциите на Луната - които трябва да бъдат разрешени много повече срещу налягането заради липсата на атмосфера, отколкото от гравитационна гледна точка. А наред с всичко това Лем успява да вкара и собствените си идеи за същността на човека, невъзможността и липсата на необходимост за създаване на съвършен изкуствен интелект, развитието на технологиите, възприемчивостта ни към извънземни условия, събития и материални неща и не на последно място неизпълнимостта на някои от космическите ни мечти. 

Станислав Лем е задължително четиво не само за любителите на фантастиката, но и за всеки, считащ себе си за ерудиран и интелигентен човек. Без право на възражения. :) А накрая ще ви оставя с един кратък цитат от последния разказ, просто за да погъделичкам малко интереса ви към този фантастичен автор. 
"(...) Ядеше, стараейки се да не троши, пиеше и гледаше през издрасканото от пясъка стъкло на кръглото прозорче към старото, плоско и като че ли смъртно уморено дъно на този Агатодемон. Именно това впечатление му правеше Марс: че вече му е все едно. Затова така странно бяха натрупани кратерите, различни от лунните, като че ли размити ("Сякаш фалшифицирани" - се изтръгна от него веднъж при вида на големи, хубави снимки на Марс); и така безсмислено изглеждат онези местности с див релеф, наречени "хаоси" - археолозите много ги обичат, защото на Земята няма нищо подобно на тези формации. Марс беше сякаш примирен със съдбата, не държеше на спазването на обещания, дори не се преструваше. При приближаване към него постепенно губеше своя солиден червен облик, преставаше да бъде емблема на бога на войната, помъкваше се неяснотъмен, с петна и пукнатини, без точни очертания, като на Луната или Земята: размазаност, сива ръжда и вечен вятър."

Този път не си позволявам да обещая каквото и да било, защото плановете и обещанията ми обикновено не се изпълняват. Затова слушайте Uriah Heep (това върви по радиото в момента), радвайте се на живота и до скори (лични) срещи!


~ Теди 

вторник, 12 март 2013 г.

You would not believe your eyes!

Знам какво си мислите. Че това нещо, както повечето, които замислям, не се случи. Ами... Добре де, не се случи. Или поне не както исках, защото не приключих книгите и ревютата през лятото. Но! Реших да се върна към това предизвикателство, защото е чудесен начин да разширя хоризонтите си. Чета "Shirley" и тъй като току-що го обявих официално тук, ще гледам да не се бавя с дочитането и коментара. :)

понеделник, 30 юли 2012 г.

Айзък Азимов: "Фондацията"


Та-даааа!

И първото ревю на книга в рамките на това предизвикателство е налице, дами и господа! Може би очаквате нещо нетрадиционно, ново и интересно? Или пък просто хумор и осмиване, а на места леки дози сарказъм? Не, драги дами и господа, моля, не вдигайте очакванията си твърде много – да не кажа изобщо, тъй като човекът зад клавиатурата е като маймуна пред техника, а на всичкото отгоре е и съвсем начинаещ в писането на такива работи. Естествено, всеки на негово място би седнал да разучи как се съставя едно ревю, но не и нашият човек, … който веднага престава да говори в трето лице за себе си и се отправя към важната част.



Първата книга, която ще попадне под острата ми (ха-ха!... или?) критика, е „Фондацията” на Айзък Азимов. Четох я в оригинал от това издание. Ще започна веднага с факта, че по ред на написване – доколкото ми е известно – това е първата книга от поредицата. Ако следим хронологията на историята обаче, преди нея има още две – „Прелюдия към фондацията” и "Битка за фондацията", така че ако някой е решил да ги чете, последователността на историята е следната:  Prelude to Foundation, Forward the Foundation, Foundation, Foundation and Empire, Second Foundation, Foundation’s Edge, Foundation and Earth.

Донякъде е странно, че се мисля за луд фен на фантастиката, пък не съм чела тази класика в жанра. Като цяло всъщност допирът ми до Азимов е безкрайно ограничен – сещам се, че през ръцете ми е минал романът „Падането на нощта”, който е в съавторство с Робърт Силвърбърг и е разширение на по-ранен разказ на Айзък, някъде из главата ми се лута спомен за още нещо негово, но този спомен е твърде бегъл и не ми предоставя нито име, нито сюжет. Затова като цяло може да се счита, че „Фондацията” е първият ми контакт с негово сай-фай величество Айзък Азимов. 

Преминавам по същество. Книжлето е разделено на пет различни части, всяка от които е хронологично отделена от съседните си с поне две десетилетия. Първата, озаглавена „Психоисториците” (прощавайте фриволния превод, в оригинал е The Psychohistorians), ни въвежда в историята чрез запознанството ни с провинциалния математик Гаал Дорник (Gaal Dornick), който за първи път посещава столицата на Империята – Трантор (Trantor), и то не защо да е, ами за да започне работа при великия психоисторик Хари Селдън (Hari Seldon).  Действието се развива през 60-те години на дванадесетото хилядолетие от Галактическата Ера, а психоисторията в този потенциален бъдещ свят е нова математическа наука, чрез която на базата на психологически фактори и явления в обществото може да се пресметне бъдещето на човешката раса за неопределен период от време. В този ред на мисли – друга раса освен човешката няма, така че се надявам никой сред вас да не е очаквал сблъсъци с извънземни цивилизации. Времената, в които хората са обитавали само една планета, са останали само като легенди в общественото съзнание и никой не знае с точност дали това е истина и ако е – на коя планета се е зародил животът. 

През провинциалния поглед на Гаал и ние, читателите, имаме възможността да се запознаем с величествената столица на Галактическата Империя – един град-планета, повече от 80% от който е под земята. Родените там за първи път излизат на повърхността на пет годишна възраст и оттогава го правят всяка година по веднъж, докато не добият правото сами да решат дали да продължат да го правят или не. А и Трантор не е впечатляващ извън гигантските си съоръжения – отгоре той представлява просто сива маса. Но като всяка столица е центърът на икономическото и културно развитие на империята – империя, която се простира на изключително много парсеци във всички посоки на вселената. Освен че се запознаваме с обстановката, в първата част на книгата научаваме и опасността, която грози човечеството – разпадането на Империята след около 500 години и следващите тридесет хиляди години на варварство и анархия. Това е откритието, което е направил най-добрият психоисторик Хари Селдън, и заради което той иска да обособи хиляди учени на една планета, които да съберат знанието на човечеството в общодостъпна енциклопедия – Енциклопедия Галактика, за да спомогне хаосът след разпада на Империята да се съкрати с двадесет и девет хиляди години.
Във втората, както и в следващите части на книгата, срещаме планетата Терминус (Terminus), на която са изпратени учените, и проследяваме преборването й с най-разнообразни Селдън кризи (Seldon crises – наречени на отдавна починалия учен поради простичкия факт, че той ги е предвидил). В повечето случаи водещият човек е един, който успява да победи не само опонентите си на вътрепланетарно ниво, но и тези, които заплашват съществуването на самата Терминус, с изключителна доза дипломация и хитрост. 

Като цяло „Фондацията” може да се разгледа на две нива: Първото е като едно доста развлекателно книжле, писано от автор с много изчистен и лесен за четене стил. На моменти надхитряванията, които се разиграват между героите, ме караха да се сетя за нашумелия напоследък сериал Suits, в който адвокатите използват всякакви трикове, за да победят опонента си. Аналогията ми идва от това как в началото има сблъсък с някакъв привидно неразрешим проблем, чието решение в крайна сметка се оказва доста просто – но просто в онзи смисъл, че се изпълнява лесно, а не, че стигането до него става по пътека от рози.

Второто ниво, на което може да се разгледа произведението, е малко по-дълбоко: Азимов внимателно докача проблема за общество, чието развитие е спряло в определен момент, и чиято стагнация постепенно го разрушава. Машините, които никой няма знанието да поправи, и изчезването на атомната енергия и връщането към дърва и въглища са само малко от примерите за упадъка на човечеството след разпада на Галактическата Империя. 

Това, което ме впечатли в Азимов, е фактът, че той не засипва читателя непрекъснато с дълбоки вътрешни терзания и размишления на героите и дори не поставя под въпрос съществуването на определен проблем – вместо това разгръща ситуацията чрез действията на главните участници и доста често чрез дълги осведомителни диалози, а после сравнително бързо поставя и решението на разкрития проблем.

Нещото, което не ми хареса, е прекалено малкото опознаване на повечето герои. От друга страна пък, имайки предвид кратките отрязъци от време, в които се развиват отделните части, опознаването им не би било и особено целесъобразно, а може би дори би навредило. 

В крайна сметка бих препоръчала книжлето на тези, които харесват фантастиката, тъй като това е едно от малкото произведения в този жанр (сред прочетените от мен), които 1. се развиват в категорично определено изключително далечно бъдеще; 2. въпреки това основният проблем не е откриване на корените на човечеството, а продължаване на развитието му; 3. стилът на Азимов е приятен за четене (дори при преводите няма как повествованието да се разточи нетърпимо много). 

Това е от мен за този път – прощавайте за разточителството на думи, но аз си го харесвам. :)

Довиждане и до нови срещи.

~Теди

петък, 27 юли 2012 г.

Началото

Здравейте, драги ми смехурковци!

Пиша ви от хубавото ни море в един необикновено топъл следобеден час с коса, стърчаща във всички посоки като изгоряла слама, но въпреки това съм дяволски доволна, че най-сетне - чак на втория ден от престоя ми тук! - имам малка разлика в тена. Това, естествено, са неща, които малко - ако не изобщо - ви засягат, затова ще премина бързо към заявленията, които имам да правя.

Тъй като вече на няколко пъти изникна въпросът дали ще пиша нещо относно книгите, които успея да прочета в рамките на предизвикателството, тук ви отговарям ясно и точно - отговорът е да. Всъщност всичко започна, когато реших, че речникът ми е безкрайно обеднял и съм престанала да връзвам думите в смислени изречения. Тогава съвсем случайно попаднах на - или по-скоро се завърнах към - един блог, в който се пишат ревюта на книги. Дали беше този или този вече напълно съм забравила, но във всеки случай и двата си струва да бъдат прегледани. Та един от тях ми даде идеята, че ако всъщност освен четенето, което при мен се случва on a regular basis, започна и да пиша за книгите, които минават през ръцете (и ума) ми - това би бил един чудесен шанс да си възвърна дар словото. Е, оттук нататък ми беше по-лесно да оставя решението кои книги да чета и рецензирам на вас, отколкото сама да избирам. Така де. Кхм. Не че бягам от отговорност или нещо подобно. Кхм.

... Каааакто и да е, спокойно мога да премина на една от другите теми. А тя е именно Катето. С нея решихме, че тя ще се присъедини към идеята, само че - *сръч-сръч* - още нищо не сме направили по въпроса. Но ще направим. И ще измислим по-лесен начин за вас да познавате кой какво е писал и чел - без да е нужно да се спускате до долната част на страницата (мисля), където пише кой е пуснал поста. Да, това го обещавам.

Третото и последно нещо - но не и по важност, както обичат да казват милите ни англоговорящи - е, че започнах! Как какво започнах? Ами четенето! Ако трябва да съм честна, някои книги - като A Dance With Dragons, 5-тата книга от A Song of Ice and Fire - ги бях започнала още преди да се появи идеята за предизвикателството, но това е тайна и силно вярвам, че няма да я споделите на никого. Иначе, за който се интересува, започнах с "Майстора и Маргарита", но, разбира се, в един момент сай-фай фенът в мен се обади и се прехвърлих на Фондацията на Азимов (именно Foundation, не някоя друга част от поредицата). Което значи, че в момента чета поне три от книгите, с които сте ме предизвикали. Силно вярвам, че Азимов ще е първият рецензиран автор тук, но имайте търпение - не знам колко скоро ще стане. (Една от причините е курс за сай-фай и фентъзи, който записах в Coursera.org, и за който имам допълнителни неща за четене и есета за писане - в момента сме на приказките на братя Грим! Възможно е да рецензирам и някои от нещата, които чета за там, но не обещавам.)

Това са в общи линии всички неща, които исках да ви кажа. Май. Ако се сетя още нещо, ще добавям. 

И накрая: Наясно съм, че обикновено една стена от текст не изглежда изобщо привлекателно за който и да е читател. Затова обещавам, че във всеки мой пост ще има поне по една картинка (е, почти сто процента сигурно е, че ще са просто корици на книгите) да ви радва очите. В случая кориците, които съм показала, са именно на изданията, които аз чета. Ще се постарая и занапред да е така. 

Довиждане и до нови срещи. Или live long and prosper. Или поздрав най-сърдечен, ваш приятел вечен... Трябва да поработя върху края май, а?



~Теди

събота, 19 май 2012 г.

съобщение


Здравейте, мили мои.

Имайки предвид "Война и мир" и "Капиталът" заедно с всички останали книжки, които ме предизвикахте да прочета, временно спирам приемането на предложения. Запазете ги за 01. до 07. юли :)
Ей тук може да намерите настоящия списък, както и в бележката във фейсбук. Постарах се да го подредя и по азбучен ред (на последните имена на авторите), за да е по-лесен за проследяване.
При по-нататъшно развитие (или за да ви подсетя отново за периода, в който можете да ме предизвиквате, когато той приближи) ще съобщавам тук, във фейсбук и в сошъл*. :)


Хубав ден, душички златни. :)

вторник, 15 май 2012 г.

началото + списък

Какво казах аз:
Измислих предизвикателство за себе си за лятото. Някъде около 7-8 юли или там някъде в началото ми свършва сесията, така че ви предоставям възможността да ме предизвиквате да прочета ваши любими (или не) книги! :)) Ще чета цяло лято, до 20 септ., когато пак почва университетът, и ще чета това, което вие ми кажете да чета. Запазвам си правото да не чета единствено крайни случаи (примерно Пауло Коелю не го и почвайте, няма да пипна негова книга) иии сама да преценя дали да препрочитам неща, които вече съм чела. Та - предизвикайте ме! :)


Какво казахте вие:


Адам: нещо на Виктор Пелевин [О]
Андж: "Добри поличби" на Тери Пратчет и Нийл Геймън [О] и "Зовът на Ктхулу" на Х.П. Лъвкрафт [О]
Ани: "Лавина" на Блага Димитрова [О]
Весо: "Соло" на Рана Дасгупта [О], "Сага за клана Отори" на Лиан Хърн [О], "Есенен мост" [О] и "Облак врабчета" [О] на Такаши Мацуока, "Цар Плъх" (пълно издание) на Джеймс Клавел [О], "Фондацията" на Азимов [О]
Виктор: "Do Androids Dream of Electric Sheep" на Филип К. Дик [О]
Гого: "Разбунтуваният човек" на Албер Камю [О]
Деси: "Майстора и Маргарита" на Булгаков [О]
Ева: "Аутопсия на една любов" [О] и поезия на Пасков [О]
Ицо: "Das Kapital" на Karl Marx [О]
Йоана: Вино от глухарчета на Рей Бредбъри [О] (в началото на лятото), Кафка на плажа на Мураками [О] (в средата на лятото) (и лека собствена прибавка: Сбогом, лято на Бредбъри в края на лятото:)) ), нещо на Jonathan Ames [О]
Катето: A Dance with Dragons на Джордж Мартин [О] (нея вече я чета, та не знам доколко се брои)
Косето: "Изгнание и царство" [О] на Албер Камю, "Атлантида" на Борислав Пекич [О], "Балада за Георг Хенрих" на Виктор Пасков [О], "Океан море" [О] и "Тази история" [О] на Алесандро Барико
Мони: "Кама сутра" на Ватсаяна [О]
Надя: "Everything is Illuminated" на Jonathan Safran Foer [О]
Нели: Jane Eyre на Charlotte Bronte [О], Shirley на Charlotte Bronte [О]
Ники: "Война и мир" на Толстой [О]




Приемам предложения докато не реша, че не приемам повече предложения :D
легенда:
[О] - одобрена
[Н] - неодобрена